Стефан Златанов за Ичера, в книгата си "Ичера - Царска Одая":

„През всичките тези години мисълта и обичта ми към тебе нито за миг не са ме напускали...Ти, ти Ичера си единствена! Винаги първа си била ти и съм най-щастлив, когато си представя спретнатите ти къщици, накацали една над друга по баира край реката, като че ли всяка една се повдига на пръсти да погледне любопитно в двора на другата, когато в мисълта си виждам зелената гора на Подища, шосето, което се вие по плещите на Чуката, навлиза в дола, минава край тебе и се втурва към Градец. Всяка крачка ми е била много скъпа, и табелката, на която със стандартни букви пише ”ИЧЕРА”, ми се усмихва и ми казва ”Добре дошъл!” И винаги съм най-щастлив , когато по това шосе или по преките пътеки- през Върбата, Чуката или Добрияновата пътека сляза в селото. А после се занижат ония незабравими дни, пълни с романтика и прелест, с игри, къпане, ловене на риба и раци, скитане до премала, разходки по сливенското шосе....”

„Когато Константин Константинов в книгата „Път през годините” е казал за Сливен „Над всичко е магическото сияние на Сините камъни”, всеки който е ходил в Ичера или живее там, би могъл да възкликне „Над всичко е зеленото очарование на Подища” и с това най-точно да изрази вълнението, когато погледът му среща зелената стръмна грамада на Подища, или през нощта неговия силует, тъмен и загадъчен. Наистина, имали са вкус и усет за красота първите заселници настанили се в подножието на този чуден връх и поставили началото на Ичера. Короните на дърветата, плътно притиснати една до друга образуват почти отвестна стена от зелени китки. Още в ранното утро слънчевите лъчи заиграват по листата на буките и цялата зеленина засиява, сякаш приветства новия ден. Към обед, когато слънцето отиде високо в небето, гората става тъмнозелена, а вечер, към залез слънце, този буен зелен цвят минава в по-светъл, омекотява се и се успокоява, а от гората полъхва хладина. Долу тихо лази Камчия и разделя Подища от отсрещните ридове, където е накацало селото. Само това да гледах от сутрин до вечер ми стигаше.Всред зеленото море се открояваха сенките на падините и плъзовете(сухи, стръмни корита, образувани от буйните води при топене на снеговете) като тъмни безформени петна, простирали се от горе надолу.Дълго се взирам в тази чудна картина и понякога ми се струва, че Подища прилича на огромно допотопно животно, легнало със свряна между предните си лапи глава, опряна на другия красавец-Чуката. Стръмните вдлъбнатини очертават хълбоците му, а билото- огромния му гръб. Бродил съм безброй пъти по този баир и не мога да му се наситя. В подножието му, току до реката, са чучурчетата на Коловца и Смининка. За сладостта на водата им може да разкаже само човек, който е пил от нея. А срещу долния край на селото, в една падина сред буката, е Хаджи Димитровото кладенче. Мястото е тихо и тайнствено. Тук е лежал почти месец легендарният воевода. На това място юначната ичеренка баба Марина, укривала и лекувала с мехлеми, направени от нея, воеводата, докато той укрепнал.”